ФЕНЕР ОТ ДИНЯ

(моноспектакъл)

1

Ние, белязаните,
обречените на вечно детство
се усещаме
през девет царства, векове и морета –
просто в небето се срещат крилете ни.
Всички сме странни –
сами търсим болките ви,
сами ги вземаме да ви олекне
и натоварени с двойната тежест,
ускорително падаме – пак към небето.
Често от нищо обидени, млъкваме
или с внезапен смях ви смущаваме.
Вашите праведни забележки
гордо преглъщаме.
После забравяме.
И пак очакваме от вас една ласка,
една топла дума, една усмивка...
Не се притеснявайте от добротата ни!
Не се дразнете от нашта наивност.
Ний цял живот се учим да ходим
много старателно,
но не умеем.
Хора с клинично земно здраве,
простете нас,
болните
от небесно притегляне!

2

***

Циганино със фенер от диня,
не откривай моята пара.
Сто щурци ще пратя да ти свирят,
кон вземи от нашата черда,
на баща ми - деветте му щерки.
Моята пара ми остави!
Дявол мери друмищата черни,
броди дяволът с фенер красив.
Билето ми циганско обърка.
Как да скрия моята пара?
В ореол от залез дявол хвърка.
Сляп слепец гадае на ръка:
- На баща ти деветте му щерки -
осем ситни наниза синци

и една парÁ на тънка върва.
Дявол ще я скъса в зори.

3

***

Не пий, ти казвах, от мойте устни –
биле омайниче там се таи.
Недей целува  змийчета вежди –
в сърцето хапят, после боли.
Не ме поглеждай дръзко в очите –
много дълбоко е, давят се там.
Не се опитвай да ме прекършиш –
от слабостта ми ще паднеш сам.
Недей наднича поне в сърцето –
цяло е в огън – ще изгориш.
Спри се!
... Ех, казвах,  нали ти казвах?
Ето – без сили сега стоиш,
а аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница
Да ти помогне.
- Не искам.
- Знам.

4

***

Със десет, стенещи от нежност пръста,
целувах скулите, брадичката, очите ти.
Със десет пръста, трескави удавници,
ти викаше за помощ във косите ми.
На мълчаливия си кръст разпънато,
във мен се гърчеше едно признание,
а музиката молеше за искреност
и тихо плачеше. Раненото мълчание
по устните ни в огън сух се мяташе,
целувките поглъщаше на капчици
и пак потръпваше във треска жажда…
... Свещта плетеше люлка от отблясъци.
Свещта ни залюляваше и нежно
със златна четка милваше чертите ни.
Свещта шептеше с глас от старост дрезгав:
- Обичайте, глупачета! Обичайте!

5

***

Не ме карай да чакам!
Не мога да чакам.
Всеки миг ме отделя на метър от теб.
Всяка секунда без теб
в сърцето ми
бавно застива
в капчица лед –
в капчица ледено безразличие…
Не ме карай да чакам! Не съм за това.
Просто не ставам за Пенелопа.
Просто в главата ми,
в мойта глава,
сто пъти по-силен от твоя  вятър
цигански вятър бесен лудей…
Верно, че някога Пенелопа
чакала,
само че
Одисей.

6
 
***

Къртех скалите
на твойто
мълчание.
В страх се катерех
по канарите
на моето.
Най-после
стигнах
върха с еделвайса -
белият еделвайс,
с белите думи...
И го откъснах,
и  паднах сляпа
пред празнотата
на немия въздух.

7

***

Когато го реша,
ще ти го кажа
с усмивка,
неотправена към теб.
С последен жест,
изтриващ от паважа
и сянката на твоя силует.
Когато го реша,
ще бъде лято
и ще се вият чайките със грак
над плъпналото във прегръдка ято,
унесено потропващо във крак.
Когато го реша,
ще бъде късно
като във приказка
да преброим до три.
Ще липсва
всякаква надежда
за утеха,
но ще е лесно.
Само ще боли

8

***

Точно когато
ножът прободе сърцето ми,
парливото чувство
напомни нещо щастливо,
викна  стари асоциации,
само че гледах съвсем отстрани –
като в сън.
После той се въртя,
пита: ”Помниш ли?”
и на всеки спомен
наточваше свойта усмивка
и аз се усмихвах,
само че някак съвсем отстрани –
като в сън.
Пофлиртувах,
омръзна ми,
скрих се зад прага
на свойто: ”Довиждане!”,
а гласът му
звънтеше на всяко стъпало:
“Ще се видим ли пак?”
... Замълчах -
сън със нож – си помислих,
скептично усмихната,
но прободен сънят ми изтече.

И пронизан денят ми боля...

9

***

Дефицит, дефицит на мъже!
И на шантави мъжки момичета!
Кой света ни побъркан да спре
със китарна въздишка:”Обичам те!”?
Кой, кажи, да протегне ръка
към аутсадера паднал, да стане?
А и нас кой ориса така -
да живеем с отворени рани
в корозиралите души,
излинели от празни надежди…
... Че  единствен за наште мечти                           
броня  сплита от лунната прежда
той, п о е т ъ т, почти като нас,
ала все пак съдбовно различен,
сам заложник на своята власт
да обяздва словата магични,
да издрасква жестоко, до кръв,
на живота фалшивото лустро,
с донкихотовска лудост все  пръв
да  воюва,  макар и напусто,
с безогледната суета,
празно дрънкаща свойте фетиши...

Дефицит, дефицит на мъже
и на шантави мъжки момичета!

10

***

Един правилен мъж
не ми се падна!
Всеки по-следващ –
по на провал!
А пък аз вместо да ближа рани,
спасявам поредния полуоцелял .
Боря се като за световно.
Дан Колов пасти пред мен да яде!
А съдбата ми смига почти любовно:
- Този  не е последен,  дете!

Я  стига! Да не съм  ви Пожарна команда?
Да не съм Спешна помощ за провалени души?
Хич не ми дреме, че гадната карма
с проклятие злобно вечно руши
порива ми да бъда нормална
редова егоистка с подпечатан кетап.
От днес Дядо Коледа друг да играе.
Ставам Снежанка на пълен щат.
- Какво казвате?  Нямало кой да ми вярва?
Не мязам на миска с тези бездни очи?
И с тази походка всеки познавал,
че вятърна мелница в мен се върти?
О кей! Поправям се.
Ей сега ще се справя!
Трябва ми просто добър режисьор.
Съсредоточвам се и – отначало.
... Май се получи, а? Няма спор.
Хванах й цаката на таз свръхзадача!
Шашвам и дявола неустоим...

… Ш-ш-ш-т! Тихо!
Чакайте!
Там някой плаче.
Да му помогна!
И после ще продължим.

11

***

На самотата
есенният плач
се стича в бръчките
на смърщените покриви.
Случаен,
безразличен минувач
си тръгва слънцето
и с пръст не я докосва.
А самотата в шлифер извехтял,
с юмруци стискащи по обло морско камъче,
сънува онзи лански дъжд, валял
във погледа на лятото отчаяно.
Сънува със отворени очи
далечна сцена с простички декори,
един почти ненужен реквизит
и две по-истински от всичко роли.

Сънува...
Но във здрача избледнял
я стряска гларус със пиянски крясък.
И аз захвърлям шлифера й бял.
И скачам в босия си морски пясък. 

12

***

Може би
в някой следващ живот,
както във някой минал,
нашият двойно проходил миг
ще бъде реализиран.
Може би
точно тогава,
а не сега,
в полунощ
или по пладне
моята странно дошла тъга
на рамото ти ще падне.
Ти ще си много друг,
не такъв,
по-сигурен
и по-ярък.
Аз ще витая като насън
и ще те чувствам подарък.
Няма да има “ако” и “защо”.
Няма да има критици.
Само съдбата и твойте ръце,
страстно шептящи в косите ми…
Някога, сигурно, ала не днес,
въпреки че се срещнахме.

По разминаване пиша ни шест.
И мерси за усещането!

13

***

Душата ми –
петунии влудени,
море и бряг,
изгризан от вълни.
Щом загърми в мен,
плашат се от мене.
Прииждат, ако тихо завали.
Страх и подслон.
Възторг и просто къща,
където натежали от тъга,
нозете ви отново се завръщат,
с надежда за открехната врата...
А аз надмогнала на ветровете бича,
невкаменена още под солта,
недообичана от вас, пак ви обичам
със участта на морски фар,
изгрял в нощта...

14

***

Брадати ветрове
среднощни
те  дърпаха към мойта улица.
Натрапчиво,
с различни думи
различни песни ти я сочеха.
Изхвърлените ти обувки
към нея виреха муцуни
и носталгичните ти сънища
пред нея спираха нарочно.
Но  ти веднъж не се събуди!
Животът ти
край теб излиташе
и въртележката му пъстра
лика ми с  пъстротата сливаше.
Ехтеше музиката гръмка,
на думите крадеше смисъла
и като скъсани хартийки
го хвърляше
ведно със листите,
които есента пилееше...

Ах, есента ранена плачеше
и търсеше от теб
разбиране. Но ти,
стопен сред минувачите,
на ежедневието мрежата
с рибарска стръв и вяра сплиташе,
без да усещаш, че през дупките
най-истинското в миг изтича.
“О, миг, поспри!” – дочух отнякъде.
Просветна.
И видях как устремно
в разкъсания креп на мрака
две неми фигурки се спускат.
Открих се в малката,
повела те
към мойта улица.
На нея
събудих те
и се отвърза,
светът, освободен от кея.

15

***

Нощта във този град
отчайващо безумно
мирише на телата на смокините.
И на морето –
устремено лудо
към немия им зов
и чар невидим...
Поспри, Любов!
Не слагай длан на мойто рамо!
Изчакай още миг да събера
очите си по сухото пристанище,
нозете си по тръните в брега.
Тъй дълго пращах белите си птици
да търсят строгия ти силует,
че днес, когато светиш във зеницата
на хоризонта ми, не вярвам в теб.

Поспри, Любов!
Нощта е мое право –
последната ми глътка свобода,
в която нов, ненаранен и вярващ
за теб до утре
ще създам света.

16

***

Лятно мое море,
запази ми надеждите,
споделени със теб в някой залив!
Там по заник те нежно и сластно
ще клатят глави –
като птици по-бели  
от бялата нощ на забрава,
като дъжд с тихи пръсти,
като падащи неми зведи.
И когато успея да скъсам
на бързия път колелото,
и когато в движение скоча,
за да дойда при теб,
ти с библейско безвремие
прегърни на зенита окото
и ми дай като нафора
да погълна вкуса ти свещен.
Аз тогава ще смъкна грима
и ненужните дрипи,
и ще вляза в безкрая ти –
само миг,
само дъх,
само зов,
просто вик,
просто кръст,
просто пулс
и една безконечност,
и една надчовешка хармония
със човешкото име  л ю б о в.

17

***

Гълъбите на площада
литнаха във надпревара.
Слънце златоперо пада
и душите ни изгаря.
Слънце златокосо носи
боси стъпки и въпроси
и сред зимната омара
пролетни въпроси проси.
Звънко, звънко,
тънко, тънко
властно,
шеметно
и страстно
шепа бляскави монети
във очите ни проблясна.
И взривен от светлината,
в моето сърце застина
този миг,
влудил площада,
с летен порив
посред зима.

18

***

Ти беше с ризата на мрака,
но утрин  светеше в лицето
и чух, кълна се, как шептяха
стаени допири в ръцете.
Аз много исках да забравя,
защото исках да запомня.
Един табун с лудешки тропот
препускаше в нощта огромна.
Ти носеше палитра пъстра -
видях цвета на цветовете
по мостче, опнато несръчно
между душата и сърцето.
Аз много исках да запомня,
защото исках да забравя.
В мистично-хипнотичен ритъм
тромпет флиртуваше с китара.

… А после изтъня небето
и от строшената му чаша
кристалчетата на звездите
в живота прашен се изляха.

19

***

Няма време за душите.
Има само измерения
със стремежи неизбежни
и отломки от крушения,

със любови много нови
кавърверсии на старите,
със  излитания нови
и  със рани незатваряни.

Няма време - времената
всъщност са пиеси кратки,
във които с теб играем
в същите любовни схватки.

И сме толкова предишни,
ненадскочили типажа,
че захвърлим  ли  декора
и  костюмите пак падаме

във прегръдката си вечна,
безпогрешно разпознали,
принадлежността, надскочила
хора, времена и нрави.

20

***

Ела
в топлите води на нощта
да плуваме като вплетени коренища -
бавно, величествено,
през вечността
на своите азове,
концентрично разплискани.
Ела!
Вселената ще ни свири с тромпет,
ще минават край нас
времената безвременни,
протяжно ще вият със древен рев
от бреговете желанията ни
като сирени.
И ще избухнем безшумно
в космичния мрак
като свръхнови,
като сияния южни…
Ела,
на творението първичният знак
се нарича любов
и тя ни е нужна.

21

***

Между девет и половина
и десет
/едно разтегливо понятие/
ще те чакам
съвсем под небето –
там, където мечтите са златни.
Ще те чакам непроменена
като вечно вселенско съзнание,
като дух нероден и нетленен.
Ще те чакам като очакване.
И когато междата узрее,
ще изтрия мъха и прасковен,
между девет и половина и десет
/едно разтегливо понятие/.
Ще попия със устни капката
с дъх на сладко и на горчиво.
Между девет и половина и десет
ще поема у себе си жилото.
И ще знам, че отново съм жива,
щом треперя, разпната в контраста.
И ще знам, че съм просто щастлива,
щом успявам да бъда очакване.
А пък ти, ако нямаш часовник
/нещо впрочем отдавна доказано/,
остави се на златното ласо
и на изгрева нищо не казвай.
Не проронвай и дума към залеза
/те в зарята ще бъдат слети/
и със твоята сила,
и моята
ще те дръпнат
съвсем
под небето.

22

***

Когато във кръвта ми отзвучаваше
великият оркестър на вселената,
когато двамата се раздвоявахме,
но още чувах пулса ти във вените си,
когато вятърът в прозореца насмиташе
последните останки доказателства
от онзи зведен пух по нас посипан
в космичното безвремие на тайнството,
когато после невъзможно цялостен,
отделен и завършен ти се хвърли
в нощта, отсъствието ти отчаяно
край мен се кондензира и се сгърчи.
Тогава вече грабнах огледалото,
за да открия в него пак лицето си,
ала под лунния му прах, изгряло,
неразделимото ни цяло светеше.

23

***

Рана несрастнала,
природно бедствие,
божа стихия –
тази любов
без предизвестие
ще ни затрие!
Уж все й бягаме,
а в мъртва хватка
ни е притиснала –
нито със нея,
нито без нея –
плашеща истина.
С клеймо еднакво
за принадлежност
ни е клеймосала.
Как да избегнем
общия белег –
туй е въпросът.
И ако все пак
успеем някак си
да го изтрием,
ще съумеем ли
да оцелеем
с теб ампутирани?

24

***

Ние –
неудържими магнити,
отговор
без непотребно питане,
свят пощурял,
в който свят ми се вие.
Вият,
протегнали опнати шии,
наште съвместни свободни атоми,
всички закони по дявола пратили,
в ласка безпаметна
вкопчени нежно –
взрив от неистовост
и неизбежност.

25

***

Една цигулка окачи луната -
луна несретна за души несретни.
И стоплени от бледото й злато,
два силуета вплетоха пътеки.
Отнякъде ги следваше тангото
със ритуалния си древен ритъм,
извайвайки за тях единствен остров,
където времената се пресичаха,
където сенките на минали животи
люлееха в хамаците си ласката,
която двамата едва-едва докосваха,
препълнени от плътното й щастие.
Морето на града с изнервен плисък
замерваше ги с клаксони и крясъци,
стоварвайки по лунната обител
моторен рев и писък на спирачки.
Но те недосегаеми потръпваха,
пленени от мига си на безвремие...
А после цигуларят просто смъкна
с лъка луната. И отпуши времето.

26

***

Докосни ме
акварелно
като порив,
като вятър,
като участ неизбежна,
докосни
с душа
душата.
Аз, разлистена,
ще тръпна
под дъжда
на твойта нежност
и ще моля в изнемога:
- Докосни ме
с неизбежност!
На талази ме заливай!
На частици ме разграждай –
акварелно да умирам,
акварелно да се раждам.

27

***

Дали ще можем да забравим лятото?
И в есента очите му ни следваха
с искрящите си залпове от птици,
извираше в смеха ни непредвидено,
надничаше със русите си кичури
сред нейните бакърени коси,
и биеше с юмруци по сърцата ни
незабравимия си древен ритъм,
от който във кръвта ни побесняваше
табунът луд на дивите коне…
Ах, лятото!
... А есента прииждаше
с палитрата си цветноутешителна,
понесла подло, скришом във ръкава си
най-бялата си утрешна боя…
Но ние фанатично не й вярвахме,
пришпорвайки сезоните извечни
да преобърнат вечния си ход.
И само във видение далечно
се виждахме как вече оковани
от зимата, на ледното й питане,
дали ще можем да забравим лятото,
със мъртви  устни шепнем свойто:
Не!  

28
 
***  

В този влак
всеки бърза за някъде,
но във ничий билет не е вписана крайната гара.
В този влак сме актьори в пътуващ театър.
До откат се вживяваме в образа, който играем.
И сме лоши или талантливи играчи.
Този влак  триизмерно тиктака, та лесно
на сметалото дървено да си мислим,че мериме дните.
Този влак е илюзия, и във него от страсти опърлени,
се тресем от омрази и  любови, в които се вричаме.
В този влак има тичащи бясно по покрива екшън герои
и бездарници, дремещи кротко  в купето последно.
В този влак всеки страстно за своя багажец се бори,
но не всеки багаж можем,  слизайки после,  да вземем.
И  когато щастливо отдадени в своите роли,
за награда очакваме да ни изръкопляскат,
връхлетява,  ухилен,  с кондукторска шапка на сцената
режисьорът, издръпвайки рязко внезапна спирачка.

29

***

Когато
посрещачът дъжд пристигне
за срещата на гарата последна
и като джентълмен към теб посегне
за куфара с най-важните неща,
какво ще носиш?
Тъжно към багажа ти
ще гледат всички думи неизказани,
спестените ти жестове на обич,
усмивките, превърнати в печал…
Когато посрещачът дъжд,
пристигне,
за срещата
на гарата последна,
ще слезеш  не със взетото,
а само
с това,
което някому си дал.

30

***

Ще съблека дъжда
и дълго ще целувам голотата му.
Морето ще се мята по брега,
посипвайки косите си със пясък,
но аз ще се целувам със дъжда.
Бог знай от що ще потрепери лятото,
бог знай защо ще си увий врата
с безумно дълъг шал от птиче ято.
Но аз ще се целувам със дъжда.
И слънцето, изпаднало в хипноза,
съдбовно точно ще простре ръка
към острия бръснач на хоризонта.
Но аз ще се целувам със дъжда
без сетива, без памет и надежда,
с едва забележима сол в дъха,
с бездънна нежност като при зачеване,
с покорност непривична досега.
И само някакъв цигулков вопъл,
протест неистов, плач, или молба
ще скъса сетната ми струна топла...
И ще съм после просто дъжд в дъжда.