През същата 1965 г. участвах заедно с още двама радиолюбители Ник Писаров (LZ2JF) и Ангел Личев (LZ2UG) в републикански шампионат за установяване на радиовръзки по радиотелеграфия. На този шампионат ние завоювахме първо място в България с LZ2KBA и според регламента на състезанието тогава ние получихме тримата звание “МАЙСТОР НА РАДИОЛЮБИТЕЛСКИЯ СПОРТ“.

След завършване на гимназиалното ми образование през 1962 г. както всеки тогава и аз трябваше да отида в казармата. Бях разпределен за гр. Кърджали в един свързочен взвод. Още от самото начало командира на взвода след като ме провери като радиотелеграфист ми възложи задача аз да обучавам младите и старите войници по радио-телеграфия, освен това аз трябваше да започна да работя на радиостанцията и да поддържам радиовръзка със дивизията в Хасково. След като се върнах от казармата през 1964 г. започнах да работя в радиозавода във В. Търново и за мен беше напълно ясно че радиотехниката ще бъде моята професия в живота. Една година по късно се записах да уча радиотехника в Техникума В. Ломоносов в Г. Оряховица. След завършване на радиотехническото ми образование през 1968 година ми беше поверено обучаването на бъдещите работници за радиозавода във В. Търново в радиоклуба. Междувременно получих разрешително за строеж на радиостанция и през 1971 година аз започнах да си строя кв. трансивър през свободното ми време в радиоклуба което продължи до 1972 година. На това място трябва да кажа че ми беше оказана малка материална помощ от радиоклуба за строежа на моят трансивър. По същото време аз сключих брак с германска гражданка и трябваше да замина окончателно да живея в Германия (по това време беше ГДР). През лятото на 1972 година моят трансивър беше изложен на ТНТМ в гр. Пловдив където беше награден и аз получих тогава като награда един съветски часовник и диплома. Това беше третият изработен трансивър в България. Първият трансивър в България беше изработен тогава от Кирил Дръндаров (LZ2ZK) също от радиоклуба във В. Търново. Вторият трансивър беше изработен по същото време в Казанлък от Николай С. Пастърмов (LZ1YI) и беше представен също на ТНТМ.

През 1972 г. построихме една малка къща на местността „Картала“ „за изнасяне“ на радиостанцията по време на състезания. По късно аз заминах в началото на декември заедно с моят трансивър за ГДР и след големи затруднения и задържане на границата за Румъния, поради което пристигнах с един ден закъснение в Лайпциг за разочарование и тревоги от страна на моята съпруга в Германия. По късно получих в ГДР , тогава моят първи германски инициал DM9BJM, a след официалната промяна на всички инициали получих вторият инициал Y29JM с който работих до 1988 г. от Лайпциг. През 1973 година представих моят трансивър на радиолюбителската среща на всички радиолюбители от ГДР в Лайпциг и тогава моят трансивър беше награден за втори път с диплома и отпечатан в немското списание Funkamateur 1974 г.

В Германия този трансивър беше класиран на четвърто място от всички германски експонати, за мен това беше една голяма награда. Разбира се получих и германска диплома (ГДР) с която за съжаление вече не разполагам. През лятото на 1988 г. аз се преместих с цялото си семейство в Западна Германия – Бавария, а моят трансивър трябваше да остане в Лайпциг. Едно изнасяне от ГДР беше абсолютно невъзможно. И така аз се разделих с моят трансивър, който строих почти една година във В. Търново. След като се устроихме в Нюрнберг по късно, получих нов инициал DJ0GB с който работя и до сега. Всичко това беше тогава много трудно според политическите условия по това време. В ГДР работих като електроинженер в „Karl Marx –Universität“ в Лайпциг a по късно като екскурзовод-преводач на руски език със съветски групи които идваха в ГДР на екскурзии. Тази работа беше много интересна и аз работих точно 10 години до като дойде „перестройката“, а след това започнах да работя в компютърният бранш като техник по поддръжка на изчислителна станция в една фирма в Лайпциг до 1988 г.

My Facebook-site is https://www.facebook.com/NikoAwramow

Материалът НИКО АВРАМОВ – DJ0GB (ex. LZ2DJ) е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

ЙОРДАН ГАЙДАРОВ: Бях ученик в осми клас, когато една девойка мина да записва за курс по радиотелеграфия. Бях чувал за азбуката на Морз и дори бях слушал телеграфни сигнали, когато съм се „разхождал“ по късите вълни на домашния ни радиоприемник. Записаха ме почти насила и аз отидох на първата сбирка, воден повече от любопитство. Радиозалата се намираше в центъра на Г. Оряховица, в бивш магазин и бе оборудвана с 4 дълги маси, десетина морзови ключа и един зумер. Инструктор ни беше Петко Николов – радист в тогавашното ТАБСО. Не бях особено впечатлен от първото занятие, но постепенно се увлякох и започнах бързо да усвоявам материала. Бях най-младия в курса, но напредвах най-бързо. Това направи впечатление на Николов и той ме похвали, че съм много музикален. Всички се изсмяха на глас, защото знаеха, че свиря на цигулка. Николов ме поощряваше и понякога се занимаваше допълнително с мен. По-късно почна да ме води в клубната радиостанция и да ми показва как се правят радиовръзки.
Разбира се бях далеч от умението сам да работя на радиостанцията. Помня, че тя се помещаваше в таванската стая на сградата на ДОСО. Предавателя беше 25 вата и антена „Уиндом“. Не мога да си спомня какъв беше приемникът, но помня че приемаше само телеграфия.
Страшно завиждахме на LZ2KBA, че излъчва с „цели“ 50 вата.

Слагах слушалките и потъвах в необятния ефир. Петко пък подробно ми обясняваше какво приема и какво предава. Започна да ме запознава и с кодовете и съкращенията. Когато завърших курса и вече можех да приемам и предавам около 80 знака в минута той ми предложи да правя от време на време радиовръзки на телеграфия. Тогава все още не работехме на АМ. И тъй като нямах все още клас „С“, а правилникът беше много строг, правех радиовръзките, като използвах неговото име, в негово присъствие, разбира се.
В десети клас ме приеха в курса по моторно летене и аз поизоставих радиолюбителството, за което съжалявам. От мен летец не стана, но затова пък изостанах сериозно в радиолюбителската дейност. Ето защо, когато семейството ми се пресели в Димитровград, потърсих незабавно радиоклуба. Началникът му се оказа млад и много приятен човек Младен LZ2MC /sk/ и ме прие радушно в екипа.

За мой късмет клубът имаше аутомашина и аз започнах да тренирам упорито. След няколко месеца приемах 100 знака в минута.

През това време работех на клубната радиостанция LZ1KRA. Явих се на изпит за клас „С“ и след като го издържах успешно, вече започнах да работя съвсем легално.

Когато влязох в казармата се оказа, че съм най-добрия радист в поделението и веднага ме включиха в дежурните разчети.

Тук ще отворя една скоба и ще си призная, че от време на време си позволявах да правя по някоя връзка на 3,5 мегахерца под инициала LZ1KDG, чиито последни букви отговаряха на името ми.

След като семейството ми се пресели да живее в Лясковец с радост разбрах че и там е основан радиоклуб, който бързо открих и започнах да работя на LZ2KLC. Появата ми беше приета радушно, тъй като станцията беше останала без оператори. Преди мен от времена време там беше работил Димитър Стайков LZ1FO, който по това време е бил войник в Г. Оряховица.

Предавателя бе дело на радиотехника Стоян Златев и работеше с крайна лампа ГУ-50. Използвахме антена „Дълга жица“ с дължина около 80 метра, закрепена в единия си край за кубето на църквата. И досега не мога да си обясня как попът е позволил това да се случи. С тази антена се чувахме доста добре из страната и по света. Друг е въпросът какви хармоници сме „сеели“ наоколо, пък и кой ти беше чувал тогава за КСВ?
Приемникът беше руски /не помня какъв/ с присаден към него втори осцилатор, за да може да приемаме телеграфия. В този вид работехме активно и дори си позволявахме да участваме във вътрешни и международни състезания.

На проведения през 1966 година републикански шампионат за първи път се изнесохме на платото над Лясковец и се разположихме до тогавашния телевизионен ретранслатор откъдето взехме ток. Изпънахме антена G5RV и започнахме пробите. Оказа се че се чуваме отлично из цялата страна. А след състезанието стана ясно, че сме се класирали на трето място, което беше голям успех за нас.

Бях седнал на едно сандъче вместо стол и помня, че в края на състезанието се бях схванал, че не можех да стана от мястото си.

Началник на радиоклуба в Г. Оряховица бе бивш военен, който с неадекватните си заповеди успя да прогони най-добрите оператори на LZ2KAF. В резултат към LZ2KLC се присъединиха Стефан Кръстев LZ2DB, Тодор Папазов LZ1WR, Павлина Джипова. Дойдоха и три момичета от Лясковец: Пепа , Дора и Елена и така се оформи новият екип, а аз бях назначен за отговорник. Мога да кажа определено, в този състав бяхме една от най-активните любителски радиостанции в страната.

Междувременно бях приет за студент във Великотърновския университет и тъй като живеех основно във В. Търново се включих в екипа на LZ2KBA. По това време началник на радиоклуба бе Христо Девджиев, а по късно Иван Попов LZ2SA.

Материалната база на LZ2KBA беше значително по-добра, а имаше и добър операторски колектив. Провеждаше се по-активна спортно състезателна дейност. За това допринасяше и по-мощния 1-киловатов предавател. Но и там ползвахме една посредствена антена „Уиндом“ и създаваше доста смущения на телевизията и на Дома на народната армия.

По време на контести аз работех винаги на LZ2KLC, а на LZ2KBA оставаха операторите Николай Писаров LZ2JF и Ангел Личев LZ2UG. През останалото време работех активно и на LZ2KLC. През 1971 година започнах работа в Радио Стара Загора и се приобщих към колектива на LZ1KSZ, а по късно и към LZ1KWT. През 1988 година получих разрешение да работя и на личната си радиостанция с инициал LZ1UC.

Материалът Един истински Radio-Ham е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

Независимо, че съм роден в София през 1943 г., семейството ми се премества по това време в Търново.

Търново след 1965 г. получи истинското си име Велико Търново, поради величието му като столица на Второто Българско царство.

Семейството ми живееше в къщата на дядо ми, която беше на мястото на северното крило на Интерхотел Велико Търново.

В тази къща бяха първите ми стъпки в радиолюбителството.

Баща ми, Стоян Заяков, независимо че беше гимназиален учител, много се интересуваше от радио и постоянно абонираше списание „Радио“. Като се замисля за тези години, май прочетеното в списанието ме накара да започна да се интересувам все повече и повече от радио. Не става дума за радиолюбителство въобще, а за радио. Виждайки интереса ми към радиото, едната от лелите ми ми подари радиолампа (6К7) с която успях да направя първия си приемник.

По това време същата ми леля беше постъпила на работа в Двореца на пионерите, който се намираше на Царевец.

През 1956 г в Двореца се сформираше първата група за обучение на телеграфисти и, разбира се, за радиолюбители.

Когато леля ми каза, се записах без да се замислям. Преподаваше ни Сийка Янчева, която успя да ни подготви до първата радиовръзка. Знаехме морз, кодовите съкращения, как се формират инициалите и префиксите на доста европейски страни.

Като първенци на групата завършихме Николай Писаров и аз. На нас беше позволено да направим първите контакти в ефир, което се случи на 07.01.1957 г.

За да мога да напредвам по-бързо с изучаването на морзовата азбука, а и да се науча да предавам с ръчен ключ бях си направил първоначално 50Hz бръмчилка с електромагнит и метална пластинка, а по-късно морзов генератор от телефонна слушалка, микрофон и батерия.

Докато течеше обучението ни доста често минавахме край радиоклуба на Търново, но лично аз не се престрашавах да вляза.

Струваше ми се, че вътре са само велики радиолюбители, чийто възможности ми се искаше да достигна колкото се може по-скоро.

За наша радост с Николай Писаров, по това време той се беше запознал с Бончо Василев, тогавашен инструктор в радиоклуба.

След няколко дни Бончо Василев ни въведе в Окръжния Радиоклуб на Търновски окръг.

Сякаш за двама ни беше настъпил рая на света, въпреки че като се замисля сега, тогава на масата имаше един английски военен приемник тип BC (би си) и един отделен предавател с крайна лампа RL6P35 с мощност 35 вата и модулатор за АМ. По това време все още нямаше SSB.
Антената тогава, а и доста време след това, беше Windom VS1AA.

Наш инструктор като оператори стана Кирил Несторов, а с техническите въпроси се занимаваше Бончо Василев. По това време ни бяха разрешили само да слушаме и да се ориентираме в последователността на операторската дейност, да свикваме с инициалите, да изучим обхватите и други задачи от този род.

Признавам си, по това време се чуваха много и различни страни само с един виндом, което ни подтикваше да успеем колкото се може по-бързо да седнем и да работим като оператори.

За наша радост това стана за след два-три месеца и с идването на топлото време и отварянето на бандовете получихме разрешение за работа. И сега си спомням с усмивка голямата ни страст за колкото се може повече връзки с американци. Колкото и да е странно през това време работехме с всички континенти на АМ и CW. Другите видове работа все още ги нямаше.

Следващите години направихме отбор с Николай и участвахме в почти всички контести. Какви скици сме били да работим с ръчен ключ и да се опитваме да печелим републикански състезания. Това ни харесваше и започнахме да променяме предавателя на LZ2KBA. За около две години крайното стъпало вече беше с ГУ81 и сигналът ни се чуваше все по-добре. Смениха и приемника с по-хубав. Може би поради по-голямото ми желание за конструкторска дейност през това време се занимавах с усилвателя на мощност и различни други конструкции и повреди.

През тези години се запознахме с редица други членове на Търновски радиоклуб, като Христо Ценов – който в началото нямаше повиквателен знак, но след като си завърши трансивъра получи LZ2AA, Миро Бозгунов – LZ2BK, Здравко Габровски – LZ2ZJ, Лазаров, Любо – LZ2FW и няколко други момчета и жени – които нямаха инициали, но доста активно работеха в състезанията за жени на клубната станция.

Освен да правим връзки и участие в състезания, което отнемаше нашето основно време, ние помагахме в изграждането на предавателите за градските радиоклубове в окръга (по това време и Габрово беше към Търновски окръг). Няма да забравя как се бяхме включили в някакво международно състезание, което продължаваше и през нощта. Някъде около полунощ чухме как в прозореца се удари камък. Беше вуйчо ми, който беше дошъл с една цепеница да ме прибере вкъщи.

Когато се научихме да работим добре, бате Киро (ние така му викахме) ни викаше рано сутрин да ходим за риба и след като се върнехме в клуба правехме по една страница от дневника с американци и други DX. Защо е било така оцених по-късно, когато започнах да разбирам 11 годишната активност на слънцето. През 1958 г беше максимум на слънчевата активност и с една 50 ватова станция се чувахме по всички краища на света.
През следващите години се запознах с Иван Попов – LZ2SA, Любо Григоров – LZ2FW, Димитър Райков – LZ2LY, Първан – LZ2SW и Велико – LZ2WS Великови, Кирил Дръндаров – LZ2ZK, Ангел Личев – LZ2UG, Димитър Комитов – LZ2XW и други, но да ме извинят, не си ги спомням добре.

По този начин премина живота ми в Окръжния радиоклуб, чак до 1960 г. През 1961 г понамалих активността си, защото се готвех за кандидатстване във висше учебно заведение. Много ми се искаше да кандидатствам в Машинно-електротехническия университет (сега ТУ-София), но баща ни беше починал, а след мен имаше още две добре учещи се сестри и за да останат за тях повече средства се записах във военно-въздушното училище за летец. През следващите години до 1966 г, когато завърших, бях намалил активността си като радиолюбител. Въпреки това през една от следващите години участвах с Николай – LZ2JF в републиканския шампионат и го спечелихме. Вече бяхме направили доста участия в шампионатите с добри резултати и ни направиха майстори на спорта. До завършването ми не бях активен радиолюбител.

Веднага след като завърших побързах да си открия собствена радиостанция, за което ми помогна Здравко Габровски, като ми даде назаем предавателя си. Първоначално бях писал като желан инициал LZ2WZ (после LZ2VZ и др., нещо от Vesselin Zaiakov), но получих LZ2WC. При първото ми посещение в ЦРК питах бай Станчо защо не ми е дал нито един от желаните, той отговори, че не ги е гледал. Като видял, че WZ е запазен сложил пръста върху WA, започнал да го мести по следващите инициали и ми дал първия свободен. В първия момент ми стана криво, но започнах да работя от Плевен до есента на 1966 г, когато ме изпратиха да летя от Толбухин (сега Добрич).

Престоя ми в Толбухин беше една година през която ми се случиха доста интересни неща. По това време Димитър Галмадиев беше началник на радиоклуба и ме викаше за участие в късовълнови състезания. На републиканското КВ състезание през 1967 г., което беше през пролетта решихме да участваме с два ключа, два приемника и един предавател. За наша голяма изненада спечелихме 3-то място с една крайна лампа Г807. Като си помисля какви мощности се използват сега…

Като се затопли, Димитър – LZ2FA започна да ме уговаря да се включа в отбора по радиозасичане. Не бях сигурен дали ще ме пуснат началниците, но може би и с помощта на ДОСО по това време, те се съгласиха да участвам. Направихме един тренировъчен лагер няколко човека и тръгнахме за републиканско първенство. Много се изненадах, когато Галмадиев реши в отбора на Толбухин да бягаме двамата с него. Може би на другите им стана криво, но ние не се посрамихме. Гaлмадиев беше първи, аз трети и спечелихме отборно първото място. След което ме извикаха в националния отбор по радиозасичане, и след като участвах в Чехословакия, разбрах, че този спорт не е за мен. Може би поради изключително добрата храна за летци и че вече бях сключил граждански брак бях започнал да увеличавам теглото си и ми ставаше все по-трудно да бягам. Така приключи моята кариера на състезател по радиозасичане.

През есента на 1967 г. ме преместиха във Военно въздушното училище, като преподавател. За около една година намалих до минимум активността си за да се подготвя с лекциите си и да стана добър преподавател. Особено активен станах след като през 1968 г. успях да завърша първия си трансивър, собствена разработка. По това време започваше максимална слънчева активност, трансивъра работеше на всички бандове и ми доставяше голямо удоволствие да работя на 10 метра. Трансивъра беше с две PL500 и ме чуваха добре. Като преподавател се прибирах от работа към три часа и през лятото направих изключителен голям брой DX на 10 м. Спомням си даже инициалът ми се беше появил като интересен и редовен DX в QST. През следващите години успях да направя усилвател с три ГУ50.

През учебната 1968/1969 г. ме изпратиха на 10-месечен курс за преподготовка в София. Не мога да кажа защо, но започнах да посещавам LZ1KVV, където началник беше Иванчев. Не се познавахме, но вероятно ме беше проучил и започна да ме моли да направя SSB предавател, все още не трансивър. По това време Коцето Чобанов – LZ1WD вече беше пуснал такъв SSB предавател.

Съгласих се и заедно с Петър Генов започнахме да съставяме схемите от опита който имахме. По късно към нас се присъедини и Димитър Звездев – LZ1CZ, който учеше и беше започнал да работи в клуба. И така лека полека успяхме да пуснем SSB предавател.

Трябваше да направим и стъпало с ГУ50, но аз не успях да участвам до завършването му защото курса свърши и трябваше да се прибера в Плевен. Стъпалото го завърши Димитър Звездев.

През време на престоя ми в София участвах редовно в контестите в екипа на LZ1KVV. По това време станахме добри приятели с Янко Богданов – LZ1VL, Спас Спасов – LZ1HW, Николай Радославов, батко Ванчо, Перо, Маргарита Петкова – LZ1YL, Хари – LZ1GU, Чавдар Левков – LZ1AQ, Веселин Илиев и още много, които едва ли ще ми се разсърдят ако не ги спомена.

До 1972 г. не мога да кажа, че ми се е случило нещо друго освен лекции, летене и радиовръзки. През 1971 г. се подготвих за аспирантура и спечелих конкурса. Когато започнах да се занимавам с научното си израстване през 1972 г. закрих временно LZ2WC, а техниката си дадох на Николай LZ2JF, през което време мисля, че той направи много и интересни връзки. След като завърших аспирантурата в края на 1975 г. се бях подготвил с пълен набор части, елементи и шасита за хибридния UW3DI.

Освен това започнах да купувам тръби за висок скок и не след дълъг период от време имах нов трансивър, стъпало три ГУ50 и триелементен монобандер на 20 м, W3DZZ, диполи за 80 м и 40 м. Започнах да работя с нов инициал – LZ2CQ.

Защо започнах да работя с нов инициал. Докато работех с LZ2WC бях разказвал в ЦРК как някой хамове хихикат, като ми предават инициала. През следващите години Сотир Коларов – LZ1SS винаги като ме видеше се сещаше за това и макар с добро чувство го припомняше. През 1976 г. бях в ЦРК с намерение да активирам закрития си инициал. Приказвахме си с Климент Кожухаров – LZ1CQ и в това време край нас мина Сотир, като се усмихна и намекна за инициала ми. Климент се ядоса, взе ми документите и смени стария ми инициал с LZ2CQ, като ми каза, че за него ще е удоволствие да сме адаши. Преди това вече бяха започнали да дават инициали с еднакви суфикси и различи цифри. Така приключи тази история.

През 1976г започнах да работя доста активно. Имах антени за 80 м и 40 м и участвах редовно в различни български състезания.

На 20 м имах възможността да работя със сравнително добра антена и да направя много DX връзки. За няколко години имах повече от 270 страни на 20 м, като работех привечер и в събота рано сутрин.

През следващите години Николай – LZ2JF довършваше своя UW3DI трансивър и ме помоли за помощ. Пристигна у нас и започнахме заедно да завършваме трансивъра. Остана много изненадан, когато включи моя трансивъра и с първото завъртане на ръчката за честотата, чу някаква станция от Пасифик, каквато въобще не беше чувал. Вечер обсъждахме какво ще прави през следващия ден, докато аз бях на работа. Също като мен и той работеше диекси сутрин и надвечер, след като свършеше работата. Доколкото си спомням работата с DX-s на моята станцията му пречеше да свърши всичко по изграждане на собствената си станцията, но пък беше доволен от новите страни, които направи.

Въпреки желанието ми все още не ми оставаше време да се заема с УКВ-то. Така и няма да работя на УКВ от Плевен, поради голямата ми заетост в работата. През 1982 г. бях станал доцент и заместник ръководител на катедрата, в която работех.

През 1984 г. станах ръководител на катедрата. До 1987 г. не се случи нещо интересно в моя радиолюбителски живот.

През есента 1987 г. се преместих в София, където след 1989 г., след като си купих жилище започнах активно да се занимавам с радиолюбителство. Особено след като големият ми син ми донесе фабричен трансивър от Германия.

Най-голямата ми активност, като радиолюбител започна след 1998 г. Вече имах на разположение доста измервателна апаратура, механична работилница и желание за работа. Заедно с колегите ми LZ2HM и LZ1VDR започнахме изграждането на мощни усилватели за 50MHz и 144MHz . За 432MHz и 1296MHz купихме готови усилватели. Отначало пробвахме да направим антени за тези обхвати, но решихме, че освен за 50MHz за другите обхвати трябва доста време и купихме готови.

Първите ни участия започнахме от Витоша, след това ходехме и по върховете на Стара планина. Направихме доста връзки със съседните страни, като започнахме да увеличаваме най-далечните си връзки. Особено голямо удоволствие ни доставяше, ако по време на някой състезание се появяваше спорадик.

До 2006 г. нямахме постоянно собствено място за КВ и ходехме да работим от LZ9W, която с всяка изминала година се превръщаше във все по-добре оборудвана и мощна.

През 2006 г. Андрей – LZ2HM се беше свързал с 5B4AIF – Норман, който беше активен укавист и правеше първи стъпки в КВ.

Когато пристигнахме в Кипър, на къси вълни имаше една трибандова италианска антена Eco и един вертикал на 80 м.

Норман беше взел контест инициал C4I. Въпреки всичко започнахме контеста и направихме около 3 милион точки, при положение, че руската група на острова правеше по 25 до 30 милиона в зависимост от състезанието.

Поговорихме си и през следващите години докарахме 8 и 12 елементни логопериодични антени от АКОМ, антена шорти-форти за 40м, която преработихме на Moxon и започна да работи по-добре. На 80 м имахме делталуп, а на 160 м инвертед ви.

Започнахме да достигаме малко под 10 милиона точки. Все още бяхме недоволни.

Двамата с Норман и аз купихме по един имот един до друг и започнахме да изграждаме новата радиостанция C4I, която впоследствие стана доста известна. Състезание след състезание една група правеше връзки, а друга група изграждаше нова антена. През 2010 всичко беше готово и започнахме не само да правим по 25 до 28 милиона точки но и спечелихме две от големите международни състезания. Точно когато мислехме, че сме на върха срещу нас заведоха иск и съдията реши, че трябва да смъкнем всичките антени. В края на 2010 г. ги смъкнахме и C4I замлъкна.

Сега се забавлявам само с УКВ.

Това е моята радиолюбителска дейност. Все още си мечтая да построя в България радиостанция като в Кипър, но на 70 г. не е лесно.

Веселин Заяков, LZ3CQ (ex LZ2WC, LZ2CQ), 5B4AIV, LZ3A
2012 година

Материалът Хобито, което обикнах за цял живот е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

Сийка Янчева

LZ2KBS на станцията е Николай Писаров

Материалът LZ2KBS – Пионерски дворец В.Търново е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

LZ2KAC /след 196…2/3??/= LZ2KBA

Юбилейни инициали:

LZ13CWT

LZ40KBA

LZ2KAC

НАЧАЛОТО

1946 година се създава „Съюз на радиотехниците в България, който после се трансформира в „Народен съюз за спорт и техника“ и след това в „Доброволна организация за съдействие на отбраната“

С това се слага истинското начало на организирано радиoлюбителско движение в България. Един по един из цялата страна започват да никнат кръжоци, курсове, учебни звена по радиотехника, радиоконструкторство и радиосвързочно дело. През 1952 година заработват и първите колективни радиостанции – LZ1KAB в София, LZ2KAC в Търново и други.

Първи изпит за клас „В“ се провежда от междуведомствена комисия на 25 октомври 1951г. Това е много важно събитие, защото след като първите полагат изпит, вече могат да се издават разрешителни за строеж и постоянно ползване на клубни радиостанции. До този момент са издавани само временни разрешителни на радиолюбители клас „С “ за някои бележити дати или за участие на радиостанциите в състезания. А такива в момента са само LZ1KAB и LZ1AA, открита повторно официално през 1951г., вече като радиостанция на отдел „Радиосвързочно дело“ на ЦК на ДОСО. Веднага след изпита се подават документи за строеж на търновската станция LZ2KAC, първата извън София….

На 27 май 1952г. в Търново получават разрешение за строеж на предавател за LZ2KAC. Кирил Несторов е утвърден за началник, а за оператори, до момента само слушатели, се готвят Николай Йорданов, Тодор Борисов, Евгения Стоева.

Кирил Несторов : „От 1949г. започнах работа в НССТ-магазинер, после фрезист. Но все ме влечеше радиото. Материалната база в началото беше няколко ключа, няколко слушалки и един комплект за радиоприемник. На едно околийско състезание през 1951г. станах първенец с 60 знака. Изпратина ме в София за клас „С“. Димитър Петров ни предаваше кодове и съкращения. Като се върнах, ме назначиха като инструктор.

Образувахме съвет към клуба. Заместник-командир по политическата част на тогавашното Военно училище оглави нашия съвет. Такива активисти ползвахме тогава. На 1 февруари 1952г. бях назначен за началник на радиостанция в ОК на ДОСО, но радиоклуб още нямаше. А като няма клуб, какъв началник щях да бъда. Първата ми работа беше да оборудвам две малки помещения, които ни бяха дадени за конструкторска и телеграфна зала. Подадох документи за клубна радиостанция. Кръстих я LZ2KAC. Вече имаше LZ1KAB, следващата по ред трябваше да бъде „КАС“. Такъв беше примерът от другите народно-демократични страни. Но някои другари си кръстиха радиостанциите на техните градове. Например LZ2KST, ама Сталин вече не е Сталин, Варна е. Значи ще увековечаваме името на Сталин. Считах го за неправилно и почнах подред Габрово – LZ2KAD, Елена – LZ2KAE, Горна Оряховица – LZ2KAF и т.н. На всичките съм станал кръстник. “

Считах го за неправилно и почнах подред Габрово – LZ2KAD, Елена – LZ2KAE, Горна Оряховица – LZ2KAF и т.н. На всичките съм станал кръстник. “

Спомени на Кирил Несторов

Първите преподаватели по радиотехника в Търновския „Комитет по радиолюбителство“ са Панайот Николов и Геранлиев – и двамата служители в пощата. За това време Геранлиев по късно ще охарактеризира : „Време на нищожна материална и на огромна морална база“ , а Николов ще допълни: “ Време, когато в желанието си да учим другите, сами се учехме“. И наистина – чифт слушалки, едно зумерче с батерийка, няколко негодни вече релета, радиолампи с намалена емисия, бобинки, две-три книжки от списание „Радиосвят“, един окъсан учебник по радиотехника от Гетов… и нищо друго -това е цялата материална част на радиолюбителските кръжоци, провеждани по училищата. Част от „чарковете“ са подарени от друг преподавател Стефан Чолаков, а таблата по радиоконструкторство са изработени от инструктора по радиотехника Николай Пенев. Най изявени обучаеми от кръжоците са Марин Славчев, Веселин Цонев и Владимир Маринов.

„Не зная какво е началото на други радиоклубове в страната, но за Търновския решително твърдя, че то е озарено от светлината на необичаем ентусиазъм, на всеотдайност към радиолюбителското дело“.

На 11.IV.1952 година десет души -трима пощенци, един офицер, двама радиотехници, двама служители и двама ученици учредяват „Търновския окръжен радиоклуб“ към ОК на ДОСО. Малко след тази дата членовете на клуба са вече 41.

Пролетта на 1952 г. Кирил Несторов, Н.Йорданов, Т.Коларов, Марин Славчев и Веселин Цонев с пили и ножици за ламарина подготвят шасито на клубния предавател. Винкелите и ламарините са им дадени от Кръстьо Радославов – директора на завод „Червена звезда“ гр. Дебелец. Под ръководството на К.Тотев , Кирил Несторов – любител радиоконструктор и Косю Бостанджиев – опитен професионалист радиотехник, извършват монтажа на предавателя по схема на Борис Коняров. Около тия „стари майстори“ постоянно сноват 16 годишните Никола Йорданов и Тодор Коларов – момчета за всичко – навий тази бобинка, дай поялника , върви до пощата за една радиолампа GV6…. Монтажът напредва бавно ,поради постоянната липса на един или друг „чарк“, който незбавно трябва да се намери. По време на строежа на предавателя се засилва слушателската дейност на бъдещите оператори. Най активни са Тодор Борисов и Николай Йорданов. На 27.V.1952 се получава разрешителното за LZ2KAC. През лятото предавателя е окончателно завършен и на 5.VIII.1952 На ключа застава Несторов и почти цял ден се опитва да направи връзка като вика CQ. Но не върви нещо… Косю Бостанджиев си прави лека шега – слиза на долния етаж и от един осцилатор го повиква с украински инициал от Киев… . Еуфория. Едва в 18:30 установяват първата радиовръзка с UA3KFB от която получават сравнително добра оценка 569. След това на станцията сядат Николай Йорданов и Граматиков. В последствие оператори на LZ2KAC са Евгения Стоева, Цанка Генчева с клас „С“, Владимир Маринков, Тодор Коларов и първия в страната пионер-оператор клас „С“ Тошо Цанков Митев.

Нови хора в клуба
1953 година се характеризира с увеличаване на материалната база, повишаване качествата на членовете на клуба , на операторите на станцията и слабо повишаване на масовизацията. В клуба пристигат и нови хора привлечени от дейността клубната радиостанция.

Например от Габрово идва един пъргав, усмихнат млад човек – Бончо Василев. Завършил средното техническо училище, под вещото ръководство на инж.Коняров той е станал опитен инструктор по радиоконструкторство и радиолюбителство. Незабавно организира курсове по радиолюбителство в различни предприятия – в дърводелската кооперация, в ДИП „Христо Камбуров“, в окръжната болница. Работи неуморно и в клуба – курсове по радиотехника, радиоконструкторство, радиолюбителство. Същевременно е началник на радиостанцията, складажия и конструктор на нови предаватели за радиостанциите в окръга. Намира време и за активна работа в ефира от LZ2KAC, дори до късно през ноща, до 2 или до 3 часа, а понякога и до сутринта. Както говори статистиката 25% от всичките връзки са негови. Курсистите които идват с влак от близките села и градчета, сутрин и си отиват вечер, казват открито: „Искаме Бончо да ни преподава“. „Извънредно деен и общителен“ – не скрива възторгът си от него началникът на радиоклуба Трифон Колев, който също е дошъл от Габрово и е обогатил с организационния си опит и с техническите си познания Търновския радиоклуб.“ Да се награди с диплом за активна дейност“ – решава съвета на радиоклуба.

От Свищовско пристига Христо Ценев: „Абе кой е тоя ваш Бончо, дето постоянно го слушам в Деков?“ Христо през 1953 г. завършва търговската академия в Свищов и когато трябва да изкара задължителния стаж, той посочва Търново. И след стажа в ДСК остава завинаги в Търново. Ето какво казва той: „Аз съм радиолюбител от 1950г. и имах линеен приемник , на който с удоволствие слушах работата на LZ2KAC, ту Кирил, ту Трифон, ту Бончо и реших: само Търново, там хората работят“. Помага в работата на КВ секцията на клуба, зам.отговорник е на радиостанцията и постоянен член на клубния съвет. От 1958 излиза е ефир със свои инициал LZ2AA с 50 ватов предавател, който е построил сам.

Не бива да пропуснем името на Стойко Дулев, който през 1954 г. става председател на клубния съвет. Той е малко по възрастен /род.1914г./ от Ловеч, началник на Окръжното управление на пощите. Сутрин и вечер той посещава клуба – поощрява с добри думи успехите и с лека забележка критикува неуспехите. Забележителен тактик в човешките взаимоотношения – ръководи клуба по най добрия начин и успехите не закъсняват : от 1955 до 1957 Търновския клуб е първенец в страната в отчитане дейността на клубовете от ЦК на ДОСО.

В този период и млади и стари работят усърдно в клуба, постоянно увеличават и закрепват знанията си. В края на 1955 Кирил Несторов се явява на изпит за клас „А“ и го издържа с отличен. Пенчо Пенчев /LZ2AC sk/ и учениците Тодор Коларов и Михаил Бозгунов /LZ2BK sk – ex LZ2LZ, ex LZ1LZ / също издържат изпит за клас „В“ с отличен.

РАДИОКОНСТРУКТОРСТВО
За радиоконструкторската дейност на радиоклубовете , кръжоците и курсовете по радиотехника е трудно да се говори за установено начало. Първите зумери , детекторни приемници , после линейни и приемници специално за радиолюбителските обхвати за слушателската дейност, първите предаватели докато се построи първия предавател на LZ2KAC – това е един дълъг път в трудните условия на липса на материали , но много силен ентусиазъм на младите радиотехници замечтани да станат инженери в тази насока. Освен „старите“ в клуба съвсем младите 15-16 годишни Тодор Коларов и Николай Йорданов имат вече по 2-3 години стаж в техниката и направени по няколко конструкции на зумери, приемници.

Показателен за творческата активност на конструкторите е втората окръжна радио изложба проведена през пролетта на 1954г. Добре украсена зала, портрет на А.С.ПОПОВ и конструкци изработени от радиолюбителите : Сложен комбиниран уред изработен от Христо Ненов , работник от ДИП „Васил Коларов“ Габрово. В старателно изработена кутия той е вградил концертен приемник, осцилатор, лампов високочестотен генератор с морзов ключ и модулатор ,портативен лампомер и оутпутметер. Бончо Василев и Марин Славчев са изработили мощен 60 ватов усилвател, освен това Б.Василев представя и УКВ предавател. Кирил Несторов представя своето старателно подготвено табло-учебно помагало на 4 лампов приемник. Четири лампов супер е изработил и Борислав Алексиев от Габрово. Ученикът Тодор Коларов представя своя приемник за любителските обхвати. Другия ученик Н.Йорданов представя своя автоматичен морзов ключ.
През 1956 година се откриват 8 нови радиостанции в окръга : LZ2KAV в Дряново с отговорник Илия Пенев, LZ2KHN в Севлиево с отговорник Андрей Андреев, LZ2KAE в Елена с отговорник Петко Петков, LZ2KAJ в Трявна с отговорник Бонка Колева, LZ2KBA- с отговорник Кирил Несторов и LZ2KBS с отговорник Сийка Янчева в Търново, LZ2KAD с отговорник Трифон Колев и LZ2KWD в Габрово. Предавателите на тези радиостанции са построени в окръжния радиоклуб в Търново, от колектива на конструкторската секция под вещото ръководство на Бончо Василев. Направени са 13 предавателя общо през 1955/1956 г.и са раздадени по клубовете. Освен горе споменатите облагодетелствани са и LZ2KAL село Алеково, LZ2KSQ – Свищов , LZ2KBK Павликени. Самодейния радиоклуб LZ2KAV към завода за вагони „Андрей Жданов“ подпомага изработването на шаситата и лицевите панели на предавателите. Ръководството на завода е дало зелена светлина за тези изработки. Предавателите си приличат външно, но вътре имат разлики , най-вече в крайното стъпало в зависимост какви лампи е имало на разположение и за какъв клас /“В“или“С“/ станция е предавателя. А приемници са използвани бракувани от армията – предимно немски, с които е била въоръжена БА по царско време. При подмяната със съветски, отпадналата техника предаватели и приемници са били предоставени на радиоклубовете. Също така изведената за използуване свързочна техника от ТАБСО е била предоставена на клубовете.

През 1956/57 г. започва строежа на мощно крайно стъпало за радиостанцията на окръжния радиоклуб – Усилвателя е с крайна лампа ГУ-80- 500 w, и е със сменяеми бобини за обхвата – вероятно поради липса тогава на подходящ превключвател.

LZ3CQ :„ Първоначално, крайното стъпало го беше правил някой с една голяма лампа с кръгъл балон, но не даваше голяма мощност и не работеше на обхватите с по-къси дължини на вълните. През пролетта на 1957 г. Николай Писаров и аз се бяхме прехвърлили от Пионерския дворец-LZ2KBS в градския радиоклуб-LZ2KAC и започнахме да се състезаваме в републиканските първенства. Не си спомням кой донесе ГУ-80 и естествено веднага почнаха плановете как ще поставим тази лампа в крайното стъпало. Ние двамата с помощта на Бончо Василев и Кирил Несторов успяхме да намери начин и поставихме лампата в стъпалото. Голям проблем беше да се намери хубав превключвател (все някакви бакелитови или текстолитови се появяваха) и решихме да сложим сменяема бобина.rnСтъпалото тръгна, започна да се настройва и с негова помощ да достигнем звание майстор на спорта.rnАз помня стъпалото до 1961 година, когато завърших средно образование и напуснах града.rnLZ3CQ “

Този предавател с ГУ80 продължи да съществува до около 1970 – интересното e, че разрешителното беше за 980 вата правотокова мощност в крайното стъпало. /инфо от LZ2SA/

Паралелно с направата на предавателите се правят и приемници и предаватели за „лов на лисици“ за 3,5 MHz – усвоява се и двуметровия обхват.

YL и XYL в клуба
Още със самото създаване на клуба се включват жени и девойки да изучават радиосвързочното дело. Обучават се на морзовата азбука, изучават радиотехниката.

Юбилейни инициали:

LZ9CWY – IX СВЕТОВЕН МЛАДЕЖКИ ФЕСТИФАЛ – СОФИЯ 1968

LZ13CWT

LZ40KBA

Материалът LZ2KAC / LZ2KBA е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

Подготовка на радисти в Г.Оряховица. Снимката е от 1952-54 год.

През месец май на 1953 година е открита любителската радиостанция LZ2KAF с отговорник Боян Аджаров (sk), който е с клас „В“. В началото на 1954 Аджаров се прибира за няколко години в родния си Пловдивски край, а помещението на LZ2KAF е запечатано, поради липса на друг оператор с клас „В“, който да поеме функциите на отговорник. 1954 год. на работа на летището пристига Страхил Богоев LZ1BA, който е родом от Пиринския край, взел е изпита за клас „В“. Издаването на свидетелството за клас и документите за отговорник на станцията малко се забавят, но в началото на 1955 г. LZ2KAF е отново в ефира. Богоев през това време не стои, с помощта на окръжния радиоклуб в Търново, построяват нов предавател.

LZ2KAF 1955 в ляво от приемника е прдавателя

LZ1BA 1978

1958/59 г. радиоклуба става щатен и за началник е назначен бивш военен, който въвежда свои правила. Апаратурата на станцията е сменена с фабрична военна или по точно предавателя е „РСБ-Ф-3“ – с акумулатори и умформери , приемникът е „УС-П“.

LZ2KAF 1961

Така устроената станция не е оперативна като за нуждите на любителските връзки. Въпреки трудността оператори на станцията има и се правят връзки почти денонощно. Повечето са ученици от новосъздадения /1959/ техникум по електротехника. Най активни са Рачо Казаков, Иван Димитров, Христофор „FORI“ Михайлов/LZ2DW/, Павлина Джипова – работи на CW, Йорданка „Даша“, Йордан Муслийски /LZ2EY (sk).

LZ2KAF op FORI

LZ2KAF съществува така до 1967 година, когато всички оператори на LZ2KAF се преселват да работят на LZ2KLC – за незапознатите разстоянието между центровете на двата града е 2 км, между крайните къщи тогава бе 600м, тротоари от двете страни на пътя, и много редовен автотранспорт на 15-20 минути. Така началника на клуба остана сам и се съгласи да се развали предавателя за части, достави и другите необходими за построяването на нов предавател по класическото изпълнение VFO-BU-FD–FD-PA. Цялостната изработка на шасито и електрическата част се ръководеше от Николай Гранитски /тогава на 18г./ който e и конструктор на този предавател. След това беше построено и крайно стъпало 250 вата с ГК71. Всичко се правеше ръчно – рязане с ножовка, пилене, пробиване на дупки и отвори за цоклите на лампите с ръчна не електрическа дрелка. Oт окръжния радиоклуб ни дадоха два приемника КВ-М и започна едно страхотно надпреварване между операторите за по голям брой връзки, за повече DX.

След това беше построено и крайно стъпало 250 вата с ГК71. Всичко се правеше ръчно – рязане с ножовка, пилене, пробиване на дупки и отвори за цоклите на лампите с ръчна не електрическа дрелка. Oт окръжния радиоклуб ни дадоха два приемника КВ-М и започна едно страхотно надпреварване между операторите за по голям брой връзки, за повече DX.

С новата „чукачка“ – така наричахме предавателя, нещата потръгнаха, започнахме и редовно участие в международни и вътрешни състезания, постигнахме и първите призови места. Специално за LZDXC от местното свързочно поделение вземахме редовно един Р-250.

LZ2KAF 1969 LZDXC -Тодор LZ1WR и Стефан LZ2DB

1969 година най активни в ефира бяха Тодор Папазов/LZ1WR,CT7AEQ/, Христо Рачев/LZ2HG/,Лиляна „Lilly“ Йорданова – работеше на CW и Стефан Кръстев/LZ2DB/.

LZ2KAF – 1969 от ляво на дясно Стефан LZ2DB, YL Lilly, Христо LZ2HG и Тодор LZ1WR

През 1973 година Христофор Михайлов /LZ2DW/ конструира приставка към приемника „ВОЛНА-К“ и „чукачката“ – така се сдобихме с телеграфен трансийвър, който допринесе много за по оперативна работа по време на състезания. Около края на 1974 година със закупен правен CW/SSB трансийвър се появихме и на SSB. След 1975 се наблюдава силно увеличаване броя на операторите на станцията и правенето на радиовръзки денонощно . Това може би се дължи и на това, че след 1972 година началник на клуба е Иван Енчев – отличен организатор на различни мероприятия в клуба. Тогава за първи път и после нееднократно се изнасяхме  с цялата техника на радиостанцията в района на Лясковския манастир, в една малка къщичка на бивш ретланслатор за телевизията. Там имаше  ЖР стълб който удължавахме до около 18 метра и монтирахме  Inverted Vee ANT за 80/40,20/15 метра. Мястото бе чудесно, без градските ел.смущения. Участия в много международни състезания, осъществяване на много DX QSO , са дело на поредица младежки ентусиазъм.

За времето си на съществуване като щатен клуб – радиоклуба в Г. Оряховица е предимно учебен център за подготовка на радиотелеграфисти, като се почне от ученици в началните класове /5-8 клас/,ученици от средните училища и подготовка на наборници-радисти за армията. Голяма част от тези младежи проявяват интерес към любителското радио и стават оператори на клубната станция. По после някои от тях губят интерес и това занимание им остава спомен като едно младежко увлечение. За някои обаче „магията“ на любителското радио им става увлечение за цял живот. Независимо дали първоначалната си подготовка са започнали в този или друг клуб, те са били оператори на LZ2KAF и се считат за негови възпитаници.

QSL гръб

Дизaйнът на тази QSL трябваше да изготвим за една нощ, защото случайно накой успя да „пробие“ в полиграфията на ДЗЗ . На формат А4 с цветни хартийки бе изработен проекта , в дясно крепостта и текста го направи някакъв художник-приятел на някого в клуба. Тогава трудно намерихме и пишеща машина с латински букви за текста от отбратната страна. Това което виждате е от интернет – предлагаше се за 1$.

След Иван Енчев – н-к на клуба е Стефан Кръстев /1977-1979/ , след това са Милан Генов/LZ2BN/, Бaлков,

Венци/ex LZ2WU/ и последен беше Михаил Бозгунов LZ2BK (sk)/ex LZ2LZ/.

Първа лична любителска радиостанция в Г.Оряховица е на Димитър Драчев LZ1BC(sk) за период от 3-4 години / 1962-1965 ?/ с инициал LZ2BC.

В последствие около 1972/73 Костадин Петков LZ2HL построява своя предавател, а по късно и трансийвър на 3,5 и 14 MHz по схема на Чавдар Левков LZ1AQ.

Под ръководството на Иван Кованджиев – учител, се провеждат тренировки по „лов на лисици“ с апаратура подарена от оркъжния радио клуб.

За времето си на съществуване като щатен клуб – радиоклуба в Г.Оряховица е предимно учебен център за подготовка на радиотелеграфисти, като се почне от ученици в началните класове /5-8 клас/, ученици от средните училища и подготовка на наборници-радисти за армията. Голяма част от тези младежи проявяват интерс към любителското радио и стават оператори на клубната станция. По после някои от тях губят интерес и това занимание им остава спомен като едно младежко увлечение. За някои обаче „магията“ на любителското радио им става увлечение за цял живот. Независимо дали първоначалната си подготовка са започнали в този или друг клуб, те са били оператори на LZ2KAF и се считат за негови възпитаници.

LZ2BH Борислав Пенков Борисов гр.Павликени

LZ2BN Милан Генов Миланов с.Долна Липница

Материалът LZ2KAF – градски радиоклуб Горна Оряховица е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.

Антон Иванов (LZ3AI, LZ2F266) със своя учител Стефан Гецов (LZ2PS, LZ2F166).

Материалът LZ3AI (LZ2F266) и LZ2PS (LZ2F166) е публикуван за пръв път на Галя и Тони - Галанто.