ПАРАКЛИС НА ПЪТЯ

Елисавета Багряна

1
И ЕТО ГИ - просторните морави
и първите разцъфнали дървета,
и пролетта, която бях почти забравила,
и слънцето, което горе свети.

След оня шум и душните вагони -
струящия се въздух на гората
и свежите, преплитащи се клони,
и златната смола, потекла по кората им.

Чия ръка незнайна ме притегли?
Кой дух добър пред мене вярно мина?
То беше твоята любов задгробна, негли,
и образът на свидното ни минало.

И ето тук - на същата тераса -
дойдох и мълком галя този камък. . .
Напразно мислех раната зарасла
и вярвах във изпепеляващия пламък.

2
МОЯТ ЧАС тогава не почука,
не умрях от пламналия стожер.
Но сега какво да правя тука
без сърцето си обичащо, о боже?

Бият пак неделните камбани,
грее слънцето, цъфтят цветята,
от ветреца леко разлюляни,
гонят се вълните на нивята. . .

Аз вървя и гледам, но студено
и безрадостно мълчи сърцето.
Образите бягат, отразени
не в очи, а в стъклени парчета.

3
СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите
за отмора на нашите погледи влюбени,
не тъмнее дъбът, не ухаят липите,
за да можем под тях като в сън да се губим. . .

Ето, ти си отиде - и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято, и зима -
и на двата ни кръста, далечни, невидими,
имената ни може би няма да има.

А в небето звездите все тъй ще си светят
и ще тегнат гроздовете зрели наесен,
а напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.