ЗАЩО МЪЛЧИШ

Пейо Яворов

Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!

.....................................................

О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!

А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!

В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.

Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.

Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.

Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар. . .
Раних аз твоя дух и своя чар.

В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна. . .
Чух змийски съсък в спомените свои.

Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.