Станка Пенчева 

Ако знаеше как без дъх се ослушвам –
През целия град, заледен и пустинен,
През кости-антени и пранета опушени,
През хъркащи спални и екрани изстинали,
През човека до мене,
През нощната яма –
За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене,
За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма...
Ако знаеше как душата ми тихичко вие
Сред безлунната пустош на стаята,
Ако знаеше...

Боя се, че знаеш.