***

Станка Пенчева 

Какво бе
Това пусто наше разделяне,
Та все нещо още да ни остава –
Късано-недокъсано,
Мляно-недомелено,
Недогасена жарава...
Ти си имаш жена – да ти е жива! –
Аз си имам кого вечер да чакам.
Свърши виното. Да се разотиваме.
И от какво се оплакваме?
Със пълна мяра бе ни отмерено,
По царски бяхме дарувани...
Сега е времето вечерно –
Хайде с добро да се сбогуваме,
Преди да дойдат безшумно совите –
На запустелите къщи птиците,
Що са ни крадени грошове,
Като сме имали жълтици?

Все нещо ще е последно,
Преди старостта да ни затисне...
Дай сега да те погледам.
И да си ида наистина.