ЖИВОТ

Станка Пенчева 

Всяка наша вечер, и най-хубавата,
Все еднакво свършва:
Ти си тръгваш.
Нишката се скъсва грубо.
Клончето се скършва.

Седя в опустялата стая –
С ненужни ръце, с празни зеници.
И завиждам зло и отчаяно
На всяка,
И най-простата женица,
Която подава на мъжа си пешкира,
И ризата, от ръцете й изпрана,
И за нещо се смеят,
За нещо препират,
И заспиват редом,
С дихание чисто и равно...

В такъв час
душата ми яростна възроптава
срещу теб, срещу нашата обич мъчителна,
срещу целия свят...

Разсъмва.
Жените тихичко стават.
И не мен, и не мен
Срещат сега очите ти...