***

Станка Пенчева 

Как ли ни се смеят
Тия, късополите,
Тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
Тайно се докосваме,
Гузно се оглеждаме,
Ако се целунем,
Скитаме като замаяни
В нощ на пълнолуние...
И писма си пишем
Пълни с думи ласкави,
И сме се подписали
Във снега и в пясъка,
Крили сме за спомен
Листи жълто-алени...
Сигурно сме смешни
Като изкопаеми
В тоя век на разума
И на лунни полети –
Как ли ни се смеят
Тия, дълкокосите,
Тия, късополите!
И не знаят, бедните,
Колко ни е хубаво
Да сме несъвременно,
Старомодно влюбени...