От кървави балкански камънаци засмуква мляко моят корен.
Посечени от ятагани, гръкляните на моите деди
                                                                  в безсъниците ми свистят.
Очи на мъртви биволи, очи на мъртви българи подрежда Бог –
                                                                          и ги държи отворени.
А моите деца звезди броят.

В памет на майка ми
И на всички починали от рак...


Събуждаш се дочакал в ужас утрото.
Прелъгал си и тази нощ смъртта.

Не ме интересува как живях.
Защо да си припомням колко хималайски камъни изтиках на баира?
Сега ми трябва вентилатор – да събори
                                                  от паметта ми пластовете азиатска прах.
Торнадо да ме издуха гол в космическите дупки на Всемира.

Има дни и особено нощи
в които ми се мълчи,
а думите са капан-ръждясал и скърцащ,
в който се приклещват
проклетите мозъчни импулси.

Не казвай лека нощ.
Навън е тихо.
Заспали са дори и псетата,
тревите уморено
шепнат стихове
и вдишват кислород
дърветата.

„Какво е любов?
Кое е добро?
Има ли щастие?
С мен щастлив ли си?”
Съмненията ти са пълно ведро,
моят отговор – капка истина.

Заплитам мисълта с мечтата
тъка пътека от надежда
бои от дъгата вземам

Това самотно връщане към себе си
и този безпощаден монолог
на подивяла искреност…

Облак с нюанс на море
закачен за хвърчило.

Без да усетя, ми вадиш душата.
Не че ти трябва. Така ти е хрумнало.
Малък каприз. И вятър в главата.
Не те искам тук. Не разбираш от дума.