Елия

14.02.2009 by: lz3ai

На 14 февруари 2009 година, в 16,58 часа, в София, в Майчин дом на МА (42⁰41’00“ с.ш. и 23⁰18’41“ и.д.) на ул. Здраве, на третия етаж (578 м. надморска височина) се роди едно прекрасно бебе – 3550 гр. и 51 см. (дъщеричка на Жанет и Александър Иванови), с помощта на екип под ръководството на д-р Филипов.

Елия

Елия

Да им е жива и здрава и да радва родители, баби, дядовци и близки цял живот!

За по-любознателните следва една легенда…

ЧЕШМАТА НА ЕЛИЯ

(стара легенда от нашите земи)

Елия върви край реката и разсъждава върху думите на баща си. Да, тя е съгласна с него – хората са като песъчинките, които водата влачи… Красивата девойка се навежда, гребва шепа вода от реката и наблюдава как тя непослушно се промушва между нежните й пръсти и изтича в реката, събирайки се отново с останалата.

Чува конски тропот и се изправя. Снажен римски конник, възхитен от красотата й, безмълвно я наблюдава. Усеща конфузната ситуация и я заговаря – пита я как се казва. Елия смутено отговаря. Присъщата й смелост се възвръща постепенно и тя се отпуска. Разказва за семейството си, за гордия си баща и за свободата му.

Римлянинът, впечатлен, се опитва да говори още с нея, но гордостта му не му позволява. По всичко личи, че е от знатен род. Издърпва стремената на коня си и се отдалечава сред тропот от копита.

Елия остава отново с мислите си. Чуват се глухи удари на брадва в долината. Кучешки лай. Ромон на реката, извиваща се край скалите.

Чува вик – зов за помощ. Затичва се натам. На стотина крачки вижда двама римляни, жестоко пребиващи възрастен славянин, в когото разпознава собствения си баща. Изкрещява им да спрат. Стъписани от смелостта на девойката те наистина спират. Дори Елия се учудва на властта на гласа си, когато усеща нечие присъствие зад себе си. Развълнувана и яростна, тя не е чула тропота на конските копита. Елия се обръща и разпознава конникът от край реката. Снажният римлянин хвърля кесия монети на войниците и им заповядва да си вървят и да не закачат повече този човек, а не него казва, че е свободен. Старият човек благодари на своя неочакван спасител.  Устните му спокойно и мъдро отронват, че човек не може да е свободен, ако не може сам на себе си да заповядва. Римлянинът се съгласява, но отвръща, че няма как – законите трябва да се спазват от всички, дори и да не са им по сърцето. Старецът казва, че има и неписани закони и всичките си мъки не би заменил за робска служба, но от уважение към спасителя си, не спори повече с него, а простичко го пита как се казва. От отговорът му разбира, че римлянинът се казва Фронтон и че майка му е славянка.

От този миг на там Фронтон често мисли за мъдрите слова на стареца. Спори със себе си. Марк Аврелий го назначава за управител на Долна Мизия. Всички се страхуват от властта му, но не й от него, защото заповедите му са справедливи.

След време, изненадан, Фронтон вижда бащата на Елия, запътил се към него. Славянинът му носи кесия пари, същата като тази, която някога той дава на римските войници. Не иска да бъде длъжник. Не иска и да създава проблеми на Фронтон, ако някой разбере, че помага на славяните.

Старецът с достойнство се оттегля, а Фронтон се замисля за житейската му мъдрост. Но възхищението му все повече и повече се насочва към нежността, смелостта и красотата на Елия, заради която често скита край реката, надявайки се да я види.

И веднъж това се случва. Елия се съблича, неподозирайки неговата близост и влиза, плувайки, в реката. Сърцето му забива лудо. Влюбва се безумно в нея.

Насладата му е кратка. Стреснати са от сигнал за тревога. Неочакван враг наближава крепостта, в която, блъскайки се, се опитваха да се спасят и римляни, и славяни.

Фронтон вижда Елия и баща й и ги приютява. Разбива и прогонва врага с войниците си. Хората се разотиват от крепостта по домовете си. Вижда тъга в очите на Елия. Тя му обещава да дойде отново в крепостта за деня на Венера. Надеждата да я види отново му дава сила и желание за живот и добри дела.

Фронтон се надява да се ожени за своята любов и да не среща в това съпротива от баща й.

Денят на Венера идва. Навсякъде се носят песни, суетня, шум. Самият Марк Аврелий присъства в дунавската крепост. Царствена и прекрасна, Елия пристъпва към сватбения олтар. Вълнението й скрива от погледа й една римлянка, също стройна и красива, която ги наблюдава със завист и злоба. Фронтон обаче я вижда. Тя преди години жегва сърцето му с любовен трепет, но за кратко – нечестността й бързо заличава следите на любовта. Предусеща, че го чака отмъщение от нея и трябва да пази любовта, Елия и себе си. Но не очаква да е толкова скоро.

Едва изкачила  ритуалните стъпала със стройните си нозе и отпила от искрящото вино, преди още да успее да излее остатъка от виното в жертвения огън, тя се строполява. Търси със загасващ поглед Фронтон. Избледнелите устни прошепват нещо, което никой никога не узнава.

Погребват Елия близо до мястото, където за пръв път се срещат с Фронтон. Кога гробът е преустроен на чешма, така и никой никога не разбира. Днес бистрите води от чешмата струят в каменен саркофаг, сякаш оплакват съдбата на красивата девойка. Чешмата, често обсипана с цветя, остава незасегната от вековете. Казват, че звънът на падащата вода понякога наподобява тъжната песен на обичащия Фронтон, а извивките й в коритото на красивата снага на Елия.

Filed under: Внуци,Елия,За нас
Етикети:

Trackbacks

Leave a Reply